За да използвате този уебсайт е нужно да инсталирате Flash Player 8.

За детството, родителстването и депресията

Депресията в общия случай е чувство на меланхолия, тъга, отчаяние, безпомощност и унилост което може да трае от няколко часа до няколко дни.

Депресията може да бъде провокирана от различни фактори – биологични, психични и социални (като раждане, загуба на близък човек, развод). Признаците са липса на енергия, липса на апетит, безсъние, апатия и мисли за самоубийство, но също повишена емоционалност, свръхактивност, раздразнителност, безпричинна еуфория.
Има начини да се избавим от депресията, стига да имаме волята да го направим.

Вина
Предразположените към депресия хора са изключително чувствителни спрямо своите грешки и поради това се чувстват особено виновни. Моурър (1975) не вярва, че присъствието на вина непременно включва някакво твърде неморално предишно поведение, като силна враждебност или низки страсти например, а по-скоро тя би могла да бъде натрупване на множество обикновени „грехове“. Всички ние правим необмислени неща: вършим егоистични действия, отправяме нараняващи забележки, просто не мислим за другите и т.н. Нашето общество ни окуражава да се грижим сами за себе си и реално да бъдем сами в нещата, които вършим. И тъй като вината за това, което сме направили, задържаме вътре в себе си, ние се депресираме и е възможно да проявим други невротични реакции. (Според друга теория причината за депресията се крие не толкова във вината, колкото в чувството за срам, че не са били положени достатъчно усилия.) Според Моурър решението на проблема е да се сформират „поддържащи групи“ /по образец на малките ранно-християнски църковни сбирки/, в които разбиращи и съчувстващи /трайни/ приятели изслушват нашите недостатъци /нашите „грехове“/, прощават ни, и тогава ни помагат да се реваншираме за вредата, която сме нанесли.

„Съжалението за неща, които сме правили може да намалее с времето; съжалението за нещата, които не сме направили е неутешимо.“
-Сидни Дж. Харис

Вината не винаги е резултат от необмислени или неморални действия. Често тя се състои в това, че не се прави нещото, което човек мисли, че би трябвало да прави — „Не трябваше въобще да позволявам на сина ми да излиза с тази паплач“, „Тябваше да разбера, че не ми казват истината“, „Трябваше да водя по-добре сметките си“. В този случай, човек е възможно да приема прекалено голяма отговорност за това, което се е случило, поставяйки си невъзможни (перфекционистки) стандарти и/ или да се впусне в ирационално мислене. Такива погрешни виждания за света и подобни неоснователни очаквания към себе си могат да причинят чувство на вина. Вината може да предизвика депресия. Има и друга възможност: този, който ни кара да се чувстваме виновни, е мразен. В случая при вината и съжалението човек сам си причинява душевен дискомфорт; по този начин той започва да се ядосва на себе си и точно този гняв психоаналитиците смятат за причината на депресията. Начините да се справим с вината и съжалението са дискутирани в следващата част.

Незадоволена нужда от зависимост

Изследвайки живота на депресирани хора някои психоаналитици и междуличностни терапевти са открили наличието на твърде покровителствени, глезещи, свръхвъвлечени или твърде контролиращи, /ограничаващи/ родители. Такива деца израятват с „орален характер“: те са зависими, не понасят затрудненията и така силно желаят да бъдат харесвани от другите, че стават покорни, лесно манипулируеми, изискващи грижи и т.н. Преди да се депресират те са описвани от терапевтите като „пристрастени към обичта в едно вечно състояние на лакомия… надавайки отчаян зов за любов.“(Чодов, 1974) Тяхното самочувствие зависи от одобрението на останалите. Когато нуждата им от зависимост не е посрещната те се депресират и плачат точно, както са правили като деца.
Освен това, обикновено когато се чувстваме слаби и зависими, ние се ядосваме. Така, че твърде зависим депресиран човек може да се противи на предлаганата помощ („Не можеш да ме направиш щастлив и продуктивен“) и да стане враждебен („Ще си платиш за това, че не ме обичаш“). Така загубата на любов представлява тройна заплаха за един зависим и склонен към депресия човек: (а) появяват се тъга и паника тъй като нашата перманентна и енергична житейска борба за сигурност е загубена, (б) развива се ниско самочувствие и състояние на безнадеждност тъй като „Загубих всичко“ или „Не заслужавам нищо“, (в) появяват се гняв и омраза, защото „Те са ме изоставили, едно безпомощно дете“ (Зайден, 1982). Така че не е изненадващо, че изследването потвърждава старата поговорка „Не можеш да живее с тях, но не можеш да живееш и без тях.“, особено когато тя се отнася за много нуждаещи се хора. Взаимоотношенията свързани с брачни проблеми или стресът около децата са най-срещания вид стрес свързан с депресията на жените. От своя страна обаче добрите, грижовни, интимни взаимоотношения са най-добрата защита от депресията (Браун & Харис, 1978; Клерман & Вай%ман, 1982). Вижте секцията относно загуба на връзка и самотата.
Тези интерперсонални, психодинамични и психоаналитични терапевти биха казали, че да се обяснява депресията като резултат от негативни мисли или липса на социални умения е повърхностно и необмислено тъй като се пренебрегва вътрешната борба за любов за оцеляване през целия ни живот. Също така, тази теория прилича много на популярното в момента феминистко виждане за социалния натиск върху жените да се откажат от своята индивидуалност срещу това да бъдат „обичани“ („Бъди мила“, „Служи и улеснявай другите“, „Постави своите нужди на последно място“ и т.н.).

Невъзможни цели или липса на цели

Изключително взискателни родители, които са критични, перфекционистични и твърде сурови, обикновено имат неспокойни, вглъбени и понякога враждебни деца с нездраво отношение тип „Аз не съм добре“. Вероятно те са възприели непостижимите цели на своите родители. От друга страна, изследването на Купърсмит предполага, че незаинтересовани родители, които не възпитават последователно и/ или не осигуряват морални напътствия в живота обикновено имат деца с ниско самочувствие ( и с по-голям риск за депресия).
Загубата на цел или на морални ценности също може да доведе до депресия. Хирш и Кенистън (1970) изследвали 31 напуснали Йеил през късните години на 60-те — по времето на нарко – субкултурата, хипитата, пацифистките демонстрации и др. Те не се бяха провалили; те просто не бяха заинтересовани. Всъщност те не са се интересували от нищо. Изглеждали са леко депресирани, но не са преживели загуби; нямало е голям стрес. Обаче едно нещо е общо за всички тях — загубата на уважение към техните бащи. По-рано те са обожествявали своите бащи, но на този етап те не могат да приемат тяхната ценностна система. Материализмът на средната класа, парите както и кънтри клубовете не ги привличат. Те се чувстват изгубени, несигурни какво искат и малко отегчени от всичко това. По време на 60-те и ранните 70 години на XX в. хиляди напускат училище и традиционното общество. Това състояние е наречено „екзистенциална невроза“. Екзистенциалната терапия се стреми да възстанови чувството на свобода и отговорност за собствения избор в настоящето и в бъдеще. За да се постигне това, животът трябва да има смисъл и причина. (Напускането на училище престава през 1973-74, когато има влошаване на пазара, което кара хората да започнат да се безпокоят за това как ще се издържат. Напусналите сега биха били между 45 и 50 години и биха имали 20 годишни деца.

Срамът: да се срамуваш от себе си трябва да е депресиращо

Основен проблем на някои от горните теории е неяснотата за произхода на депресията, т.е. от къде точно идват безнадеждността, негативните виждания, ирационалните идеи, погрешното мислене, само-критиката, ниското самочувствие и др. Теорията за срама не може да бъде обвинена в това отношение — тя определя произхода като ранни преживявания в детството. Срамът е чувството, че си неадекватен, ниско стоящ, който не е „достатъчно добър, нещо му липсва“, тип „срам ме е от себе си“. За разлика от страха, който включва външна заплаха, срамът се появява, когато сме разочаровани от нещо в самите нас, от нашата истинска същност. Срамът е вътрешно измъчване: да се чувстваш страхлив, глупав, необичан, неструващ, „лош човек“. Ние се крием в срама, т.е. обръщаме се, покриваме си лицето, навеждаме очи, изолираме се. (Съществува и друго свързано измерение — срамежливостта, но тук ние се занимаваме със самоомразата или да те е срам от самия теб.)
Произходът на срама обикновено се търси в ранното или в по-късното детство. Срамът се използва като начин за контрол от родители, приятели, обществото. Част от най-травмиращото възпитаване включва коментари свързана с чувството за срам: „Не те е срам!“, „Караш ме да се срамувам!“, „Ти наистина ме разочароваш, когато…“. Ние казваме на децата обидни неща, които никога не бихме казали на възрастни: „глупав“, „непохватен“, „егоистичен“, „мамино детенце“, „дундьо“, „заради теб…“, „ти си ужасен“, „надут“ и др. много възрастни ясно си спомнят болката от тези забележки. Братята и сестрите наред с приятелите са жестоки: подигравки, надсмиване, дразнене, обиди и др. децата са плескани и бити, надвивани (подчинявани) и унизявани; тяхната воля е прекършвана. Всичко това може да накара едно дете да се срамува от себе си (да се депресира).

Дори по време на пубертета се чувстваме наблюдавани и съдени (не ни вярват); ние сме принудени от срам да изоставим плача; гледат ни с пренебрежение, ако не сме успешни, привлекателни, независими и известни. Срам ни е, ако сме бедни и се обличаме бедно; ако сме дебели или прекалено слаби; ако не можем да се изразяваме добре или имаме ниски оценки, малко приятели и др. Някое чувство за срам и безпокойство може да има полезна цел, но може да бъде опустошително.

Има някои данни, които поддържат теориите основаващи се на наличието на срам. Андрюс (1995) е установил, че „дълбок срам“, не просто неудовлетворение, в жените спрямо техните тела (най-вече гърди, задник, корем или крака) е изключително много свързано с изживяването на остри депресии. Ако жена е физически или сексуално наранена като дете или като възрастен, рискът за депресия се увеличава 4 или 5 пъти. Само насилието в детството обаче причинява срам при жените относно тяхното тяло. Вижте Айзак (1995) за подробна дискусия за последиците от насилие върху мъже в детството.

Спомените от нашето минало — нашето детство и юношество– оформят идентичността ни и нашето основно възприятие на самите нас. Понеже ние имаме семейства и култури до голяма степен основаващи се на срама, срамът се свързва с много неща, като нашите основни нагони, социални (междуличностни) нужди, чувства и цели в живота. Примери: голяма доза срам е прикрепена към сексуалните нагони (помислете за неудобството, което изпитваме спрямо самозадоволяването, да не говорим за хомосексуалността), а също и към задоволяването на глада и хранителните ни потребности (помислете за хранителните проблеми на бебетата, караниците около храненето с децата, хранителните проблеми на младите хора). Ние сме дълбоко наранени и принуждавани да се срамуваме от нашите нужди за близост и сигурност, винаги когато важна връзка е прекъсната чрез отхвърляне, насилие, пренебрегване, развод, задушаващо прекомерно покровителство или контрол. Понякога срамът е свързан с телата ни, с нашата липса на компетентност, с целите ни в живота (помислете за реакцията спрямо някого, който иска да стане известен певец или момиче, което иска да стане механик или пък момче, което иска да стане медицинска сестра.) Също така се прави и връзка между чувствата и срама („Не плачи!“, „Не се чувствай така!“ или „Престани да подсмърчаш или ще те напердаша!“) и по този начин ние започваме да се срамуване от плачене, гняв, страх, самоизтъкване и дори понякога радост. В крайна сметка човек може да започне да се срамува от всичко, което представлява — от себе си като цяло — „Аз съм едно нищо!“. Срамът е мощна сила, но ние можем да разберем и преодолеем някои от неговите причинители.

 

 


Има няколко естествени защити използвани срещу самоатакуващия срам:

Нападаме другите. Да нападаме другите като сме критични, саркастични или оскърбителни са начини да възстановим нараненото си его и да предпазим слабите си и уязвими места от излагане на показ. Да се държим високомерно и да изпитваме презрение към околните са други методи за утеха на наранената душа.

Надмогване за власт и желание да бъдем идеални. Желанието на едно дете би било да компенсира своите слабости като стане силно и перфектно.

Обвиняване на другите. Какъв по-добър начин да отречем нашите слабости от това да обвиняваме други за нашите или пък за световните проблеми?

Превръщане в прекалено мили хора, готови да угодят на всекиго, да станат спасители или жертващи се мъченици. Ако се чувстваме незначителни нашата надежда може да бъде да компенсираме това като станем „истински добри“. Ако сме прекалено мили често това означава, че се преструваме или лъжем за нашите истински чувства или мнения навярно, защото се срамуваме от нашата истинска същност.

Истинската ни същност може да се оттегли толкова на дълбоко или да се затвори изцяло за външния свят (отричане), че срамните действия или случки просто да не ни безпокоят и по този начин нашата душевност да не може да бъде наранявана.
Очевидно, човек който изпитва срам, но използва тези защитни тактики, ще предизвика срам в други около него. Така, душевни рани причинени от срам се предават от родител на дете. Това става по няколко начина: а) словесно, сексуално или физическо насилие, б) физическо и емоционално изоставане, (от детето дори може да се очаква да се грижи за емоционалните нужди на родителите), в) възприемането на децата като маловажни подчинени, които трябва да бъдат направлявани и обвинявани; или като личности, които да контролират чрез заплахи за насилие, неодобрение или оттегляне на обичта; или като хора, за които да се грижат прекомерно, да не им казват истината, защото те са нуждаещи се, крехки и „не могат да разберат“; или като хора, с които да бъдат емоционално свързани, защото те са чудесни, перфектни, могат да посрещнат нуждите им и могат да се окажат единствените, които ги е грижа за тях. Така срамът поражда срам.
Какви са последиците в семейство, където срамът играе важна роля? Самообвинения и самокритика. Постоянно да се сравняваш с другите и все да излизаш по-лош. Депресия — ние може да не харесваме и да се отричаме от части от нашата същност и дори може да изпитваме презрение към себе си като цяло. Човек, който се срамува може да се заеме с обсебващи дейности — физическо и сексуално насилие, пристрастяване към наркотици и алкохол, анорексия – булимия и затлъстялост, работохолизъм, сексуални пристрастявания, пристрастявания към определени чувства (ярост,  да се чувстваш засрамен и отхвърлен), интелектуализация, анти-социални действия както и други проблеми на личността включително и раздвоение на личността (multiple personality). Списъкът е дълъг. Някои от тези „болни“ поведения, като пристрастяванията, ни помагат да скрием нашия срам; някои, като работохолизма, се опитват да компенсират нашите слабости; някои, като насилието, прилагат върху други вредното поведение, което ни е било наложено; някои, като криминалните прояви, отразяват страха и омразата към начините, по които сме били карани да се срамуваме. Срамът действа вътре във всеки от нас… това е вътрешен глас. Обикновено гласът звучи като нашите родители. Понякога гласът на срама е здравословен и полезен; понякога е нездравословен и саморазрушителен. Натансон (1995) би трябвало да ви помогне да разберете тази сложна емоция.

Семейства базиращи се на срама често имат негласни, но добре разбрани „правила“ като: „Недей да имаш чувства, или най-малкото недей да говориш за тях. Не се опитвай да подобриш нещата — остави семейните проблеми намира. Не бъди такъв какъвто всъщност си; не бъди откровен и открит; винаги манипулирай другите и се прави на нещо различно — на добър, неегоистичен и в контрол на нещата. Винаги се грижи за другите, не бъди себичен и не разстройвай другите, и не се забавлявай. Не се сближавай с хората — те няма да те харесат, ако знаят истината за теб.“ Правила като тези ни задържат слаби, загубили надежда, незрели, наранени и нездрави — депресирани, а може би и пристрастени.

„Обезкуражаването е просто отчаянието на наранената любов към себе си.“
Франсоа Де Фенелон

 


Последни новини

26-04-2017

На 26 април 2017 г. в интерактивната зала на Регионална библиотека „Дора Габе” се проведе заключителна среща по проект „Библиотеката - посредник в образователната интеграция на деца от ромската общност”, който се реализира с подкрепата на Фондация „Глобални библиотеки – България.

20-04-2017

Добровoлци към Фондация "Ръка за помощ" инициираха кампания в подкрепа на Общински приют за безстопанствени животни в Добрич.

18-01-2017

На 17 януари 2017 г. се проведе първия Форум на Фондация Америка за България / www.us4bg.org /. На събитието присъстваха повече от 600 гости и партньори.